До Мальовица и назад

 Отиването ми до връх Мальовица през юли 2020 г. не беше нито планувано, нито мечтано - то стана реалност благодарение на внезапния импулс да напусна лятната градска жега и да се потопя в прохладната и красива планина. Цялото пътуване беше организирано от "Зелена Странджа" (https://zelenastrandja.com/). За мен няма значение дали ще организираме сами пътуванията си, или ще се доверим на друг, стига наистина много силно да желаем да отидем някъде и да видим нещо, а всичко останало си идва обикновено спонтанно.

 В мига, в който видях публикацията за предстоящото събитие, посветено на изкачването на връх Мальовица в Рила, реших да се запиша, без да си задавам въпроси мога ли, не мога ли-те обичайно за мен се оказват излишни и по-скоро биха ме спрели. Също така установих, че ако бях проучвала предварително маршрута и хижата, щях да се откажа. Добре че не го направих, защото щях да се лиша от едно изключително преживяване, което е още по-интересно, предизвикателно, освежаващо за неподготвените като мен, защото не просто те изважда от зоната на комфорт, както е модерно да се казва, но и ти създава спомени, които определено ще се помнят дълги години.

 Малко след като се записах, започнах да се питам какъв багаж ще ми е нужен (към самото събитие имаше списък с най-необходимите вещи), както и как изглежда стаята, в която ще спим, и съответно как стои въпросът с банята и тоалетната. За по-капризните и придирчивите това е голям въпрос и може би сериозна пречка. Мога да кажа, че донякъде и за мен беше, когато установих, че баните и тоалетните са общи на етажа, а в стая ще спим по 8 човека.Е, как без изненади в планината, нали...Никога до момента, като изключим далечните детски години, не ми се беше случвало да спя в общо помещение с толкова хора, нито да се лиша от лукса на самостоятелен санитарен възел в стаята. Но щом аз го преглътнах, значи почти всеки може... Спокойно, ако това ви се струва супер дискомфорно, можете да спите при ЦПШ "Мальовица"-там забелязах големи бази, явно хотели. Въпросът е само много добре да прецените в колко часа да тръгнете от ЦПШ-то,според мен би трябвало в 7 часа да сте на изходна позиция, защото до хижата имате около 1 час преход, а едва от там започва същинското изкачване.

 Освен това като видях Мальовица си казах, че това ще е детска работа - все пак не е нито връх Ботев, нито връх Мусала(не че тях съм ги изказвала, но си знам, че са трудни). След няколко дни обаче попаднах на статия, в която авторката разказваше, че макар да е била и на Ботев, и на Мусала, Мальовица "й е разказала играта".Напарвоо ми прилоша....Вече разбрах, че се забърквам в нещо голямо, но предстоеше да разбера какво...

 Как се стига до "Мальовица" и прочие неща няма да са обект на статията, тъй като можете да прочетете навсякъде, за да се ориентирате. Само искам да уточня, че първо се достига до ЦПШ "Мальовица" (Централна планинска школа), там има паркинг и можете да заплатите и да оставите колата, а след това ви предстои изкачване до самата хижа, от където започва маршрутът за достигане до върха. От тук започва интересната част.

 Едно от много важните неща в едно изкачване е багажът и то не само какво ще вземете, но и какво количество, тъй като от ЦПШ "Мальовица" до хижата си носите багажа сами, а наклонът изобщо не е малък. Така в движение и по трудния начин научих един много ценен съвет от една дама от групата: най-добре е раницата да тежи колкото 10% от теглото ни. При това положение аз трябваше да нося 6 кг, обаче познайте колко тежеше раницата ми- цели 11 кг, а да не ви говоря,че аз ги усещах като 20 кг.Честно ви казвам, разката ми се играта. Едва-едва пъплех нагоре. От тук идва и следващото нещо:какво да вземем, колко тежи всяко нещо в багажа, какво можем да купим в хижата, за да не го носим. Аз например носех 2 л вода, което беше напълно излишно - можех спокойно да мина с 0,500 л и да си купя от хижата или да си налея по пътя, тъй като се минава покрай две чешми. Да, ама не...Не случайно казват, че алпинистите отрязват дори етикетите на дрехите си, защото всеки грам в планината тежи.Е, изпитах го на свой гръб, но така е с повечето неща в живота и това му е хубавото. Ще изброя някои основни неща, които трябва да имате:щеки, ръкавици, челник, удобни туристически обувки, нещо  за хапване, хавлия, шампоан,сапун,тоалетна хартия,тапи за уши, яке с дълъг ръкав, дебела блуза,дъждобран,тениски, слънцезащитен крем, слънчеви очила, шапка. Разбира се, всичко зависи от сезона, но според мен да се катериш през останалите три сезона е налудничаво, що се отнася до непрофесионалистите, а и през зимата тук евентуално има опасност от лавини. Бих ви препоръчала да се свържете с хижата и да не носите неща, които можете да купите от там. За прехода до върха ще ви е нужна вода и храна-всеки сам решава какво ще му се хапва на върха, така че тук оставям избора на вас.

 Нашето пътуване стартира от Бургас, така че в късния следобед бяхме на Школата, качихме се до хижата, за да пренощуваме там и на другия ден около 08:30 ч да атакуваме върха. Освен самия преход, другото много хубаво нещо беше компанията. Казват, че Господ е събирач, и е вярно. Вечерта я прекарахма навън - разпънахме дълга софра и в с сладки приказки и смях времето мина неусетно, а нощта, макар и огласяна от хъркане, също се изниза. Затова и сложих в списъка тапите за уши  -да си имате, никога не се знае. Факт е, че в планината почти винаги носиш повече багаж, отколкото ти е нужен, но времето там се променя понякога за минути и от ясно и топло може да стане студено и дъждовно, затова трябва сме подготвени за различни температури.

 И така, станахме рано. Всъщност как започва денят в една хижа е интересно и заслужава да ви разкажа накратко и за него. Аз исках да стана около 7 часа, за да имам време за баня и тоалетна, а и за закуска, но още към 6 часа се ококорих и макар да ми се спеше, реших да стана и да изпреваря другите. Така че минах през санитарните помещения и се облякох спокойно, а после си полежах, след което се отправих към стола, за да изпия едно кафе и да се ободря. Наистина, ако спите до последно, може да се наложи и да чакате на опашка при тоалетната и мивките. Групата ни беше точна и към 08:30 ч поехме към върха. Още в началото започна да ми просветва, че тая работа хич не е лесна. През цялото време вървях последна-едно,защото съм си бавна на такъв терен, и второ, защото не обичам някой да ми диша във врата. Тук започна забавната част. До върха се очертаваха 3-4 часа при много сериозна за мен денивелация. Освен наклона, другата трудност е теренът. Тук се върви основно по камъни и без щеки изкачването, според мен, ще е близко до невъзможното. Още от началото започнах да се изморявам и бях толкова концентрирана върху какво и как стъпвам, че изобщо не виждах планината и красотата около мен. По едно време се сепнах и си казах: "Чакай,огледай се ,кога пак ще видиш планината...".Аз много обичам да правя снимки, но до средата на изкачването едва щракнах няколко, защото просто дъх не можех да си поема от страх да не падна и да внимавам къде вървя.

 В началото беше доста хладно и бях с якето, но след час-два температурите се покачиха и останах по тениска. Шапката и очилата наистина са задължителни през лятото, защото можете да си причините голям дискомфорт без тях. Предварително се бях понамазала и със слънцезащитен крем. Щеките много ми помагаха, дори казват, че те поемат до 30 кг от тежестта на човека при изкачване. 

 До тук добре, но в главата ми се въртяха въпроси от сорта на ще се справя ли и как,по дяволите, ще се върна по този толкова труден терен. В началотоо на трасето има храсти, пресича се рекичка, но през цялото време се върви по камънаци, ама сериозни и големи камъни.Доста е трудно, защото преценяваш постоянно всяка своя крачка. Трябва да се внимава и с щеките, защото някоя от тях може да се заклещи и да ви подведе, а може и внезапно да се сгъне и тогава вече може да стане и някоя беля, така че уверете се, че с тях всичко е наред. Снимките, които качвам, са спрямо хронологията на изкачването и сами можете да видите как изглежда маршрутът. За щастие, почти през цялото време двама мъже вървяха с мен и с времето започнахме да си бъбрим и аз да мрънкам по-малко.Е,няма как, жени сме,все трябва по мъничко да недоволстваме  На тях сигурно не им беше особено приятно да са последни с мен, но няма начин - в планината или подкрепяш, или те подкрепят, а понякога и двете...

 Бих казала, че всяка крачка беше изпитание за мен.Направо съм си "слаба ракия", но това не е упрек към мен, а реална преценка.Когато си в група и вървиш последен, изпитваш известен дискомфорт, но за мен най-важно беше да стигна върха и да остана цяла и невредима.Не исках да бързам-просто нямаше смисъл, защото и без това ми беше трудно, а да си давам зор по този баир беше и непосилно, и опасно за мен. Първата цел беше да стигнем до Еленино езеро и когато най-накрая го видях, просто ми светнаха очите, защото това означаваше кратка почивка. Вече си бях леко на ръба на отчаянието. Тук се появи и предложенито-всеки,който желае, можеше да остане, а ще се върне с групата, която тя се спусне обратно от Мальовица. Признавам си, че в първия момент се изкуших да остана, но в следващия осъзнах, че това ще ми е първото и може би последното изкачване на този връх и е по-добре да го покоря, вместо да имам нещо недовършено. Така че уморена или не, станах и тръгнах, а много често това е достатъчно.

 Почивката, разбира се, мина мигновено, обаче дочух, че най-трудното предстояло...направо ми настръхна косата,честно! Като си представих, че едва долазих до тук, не можех да си представя какво ме чакаше. В един момент моите водачи поизостанаха и се озавах сама, защото пък групата бързаше напред. Започнах да се питам това ли е пътят (нали така става и в живота-често губим пътя, за да го намерим отново) и да се озъртам за други хора, но скоро две момчета ме изпревариха и се успокоих. Тук е моментът да кажа,че мракировката е идеална-явно скоро е подновявана, освен това тя е върху камъните и се вижда перфектно и от далеч. 

 Бавно, но славно, поех нагоре. На моменти си казвах "Ето го върха!", обаче след малко разбирах, че това е малко измамно и целта е доста по-далеч пред мен. Теренът остава много стръмен и каменист до последно. Стигайки до билото, ще видите в ниското Рилския манастир. Била съм там преди няколко години, но си пожелах да отида отново.

 Въпреки толкова красноречивите ми описания на терена, не се отказвайте от тази красота.Нали знаете израза "най-красивата гледка идва след най-трудното изкачване" и той напълно важи за Мальовица.На края на този текст си мисля, че бихме отишли някой ден двамата с Емо, за да може и той да види тази чудна красота! След кратичка пауза, за да снимам манастира, продължихме по билото и не след дълго вече бяхме на заветния връх! Еха, половината трудност беше преодоляна! Някъде там в далечинта се вижда хижа "Рилски езера".Забравих да спомена, че идинствената ми близка среща с планина бяха Рилските езера, до които ходихме с две приятелки преди няколко година, но този маршрут направо ми взе акъла... След задължителните снимки, почивката и лекото хапване дойде ред и на спускането. Освен на знамето с надписа Мальовица 2729 м, направете си и снимка с гледка към хижата-тя е зашеметяваща, но и плашеща, защото така ясно видях къде трябва да сляза, при това вече толкова изморена. Реално удовлетворението и щастието не идват в този момент, когато си на върха, а след време, когато разбереш, че си победил умората и мързела си и си успял да се мотивираш да напреднеш и да стигнеш въпреки самия себе си. Освен това планината има онази способност да те омагьосва и зарежда, да я обикваш всеки път и да ти е тъжно, че я напускаш.

 Спускането започна с това, че си изпуснах телефона и за малко не го потроших. С леки и бавни стъпки заслизахме по камъните. Наистина внимавайте много, защото един инцидент тук е възможно най-неприятното нещо, което може да ви сполети. Ако сте с група, не бързайте, защото някой друг бърза. Следвайте собственото си темпо и ритъм. Дори да изостанете, както споменах, маркировката е идеална и ще ви води, а освен това тук се качват и слизат постоянно много хора, които също биха ви ориентирали.

 На Еленино езеро отново поспряхме за кратко и няколкото човека, които ни чакаха тук, се присъединиха отново към нас. Умората обаче започна да надделява, спирах на всеки камък да отдъхна за секунда, направо си се влачех, докато в едни момент зад гърба ни изниква, и аз не разбрах от къде, група от над 40 деца с учители. Честно, лошо ми стана при мисълта, че ще стигнат хижата преди мен и ще трябва да чакам за заветната бира, за която бленувах от часове, на дълга опашка.Ако знаете какъв стимул е това! Както стоях на едни камък и говорех с Емо, че вече виждам хижата, но дали ще я стигна, не знам, станах и забързах....Познайте кой беше пръв в барчето и си поръча бира! АЗ, разбира се! 

 Красотата на планината не може да се опише с думи, а и да може, аз не бих могла.Тя просто трябва да се почувства и преживее. Да влезеш в нея с отворено сърце и сетива е най-доброто, което можете да направите. Каквото и да ви говоря аз или друг, нищо написано или снимано не може да пресъдаде едно истинско преживяване и приключение в Рила....Аз имах късмета да НЕ чета статии като тази , да не слушам съвети и да не се подведа от чужди преживявания.Те най-вероятно щяха да ме отклонят от пътя към върха или да добавят малко горчилка към това преживяване. То беше такова точно защото нямах планове, очаквания или стремежи да покорявам.Аз просто го направих. Всъщност точно тези два дни в планината ме тласнаха още на другия ден след завръщането си да се запиша на ново пътешествие-този път до Безбог и Попово езеро, един доста по-лек маршрут, също толкова очарователен и красив. Духът на човека е несломими, особено когато има големи и смели мечти, вярва в тях и ги следва неотлъчно ден след ден! Всъщност да продължаваме напред е най-доброто, на което сме способни!

 

 

 

 

Ако тази статия Ви е харесала, запишете се и за нашия бюлетин за още интересна информация директно във Вашата електронна поща!

---

Коментари

Петя Пенчева
Прекрасна статия! Увлекателна, истинска и неподправена история, която те пренася в красиви кътчета и спиращи дъха гледки на планината. Четеейки, и ти си там, чувстваш се свободен, окрилен и ти да хванеш по някоя непозната пътека. Благодаря, Ани, продължавай да ни вдъхновяваш!

---

Място за Вашия коментар: